а малко да пропусна да ви кажа за себе си. Каквото можах за другите,
разказах, а себе си пренебрегнах. Моята скромност не ми позволява твърде
много да говоря за себе си, гледам повече другите да похваля, а аз да остана
в сянка. Дето вика Краката му стърчат навън: аз целия съм в сянка, само
краката ми са наяве! Казвам се Джифф, както виждате, две ф-та имам в края
на името си, защото съм малко нещо благородник. Фр. Т. Мититаки може да
има цяла ривиера и името му да е три километра дълго, но пак по благородство
не може да ме достигне. Драги ми господине винаги се обръща най-учтиво
към мене, а ако не може да мине без забележка, то той до такава степен
ще намали забележката си, че тя става дребна колкото едно забележче, тъй
че може и да не забележите забележчето.
Зимно време, щом падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци. Другите врабци се свиват покрай комините, някои дори се напъхват вътре, да се топлят на пушека, и излизат оттам по-черни от коминочистачи, а аз се разхождам свирепо по покрива и само чакам на хоризонта да се появи снежен човек. Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво в най-открит бой.
Снежният човек, добре въоръжен, стои важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само това и чакам -- да замръзне от ужас, и като захвана: Фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата. Моите приятели се крият по дупките, с едно око гледат страшната сеч, а с другото жумят от страх. Щом видят, че снежният човек е останал без нос и носът му се търкаля по снега, те надават радостни възгласи и вдигайки невъобразим шум с крилата, дотичват да се гощават с носа.
И всички ме поздравяват, У Фу трепери в своята юнашка фланелка, но и той ме поздравява, преди да почне да яде, Пиук ми изтананиква песен. Запетайчето тъй се засмива, че усмивката му отива чак зад ушите, а Драги ми господине ме тупа по рамото и все повтаря: Бравос, драги ми господине! Бравос! Бравос! ... А аз най-скромно стоя и викам на нашите: Яжте, момчета! Докато сте с мене, гладни няма да ходите!
И оглеждам пак дали не се появява някой снежен човек на хоризонта. А пък той вече се появил, въоръжен до зъби, и ме предизвиква. Запретвам юнашки ръкавите си, опъвам своите мускули и се втурвам към него. В следващите няколко мига още един снежен човек стои без нос, застинал в ужас, а зад гърба си чувам глас: Бравос, драги ми господине! Бравос! Бравос! Няма нужда да се обръщам, защото зная, че това е Драги ми господине, който пръв се втурва върху плячката и заради това пръв изрича похвалите си.
Не зная къде летуват снежните човеци, нито веднъж не ми се е случвало да срещна снежен човек през лятото. Питам Мититаки дали де ходят по ривиерите, където е топло и слънчево, може да се почива удобно, но Мититаки твърди, че и по ривиерите няма снежни човеци. Смрадовранката ми разправя, че ако й било тука френското списание от 1903 година, в него сигурно пише къде летуват снежните човеци, но както знаете, списанието го няма, щото тя го е дала на ремонт, и ние нищо не можем да научим.
Всеки случай те, където и да скитат, където и да се укриват лятно време, аз си зная, че през зимата ще се появят в града и по селата, ще застанат войнствено с войнствените си носове, за да всяват страх. Но мене никак не ме е страх, храбростта ми върви по наследство.
