ДРАГИ МИ ГОСПОДИНЕ ОТИВА С ПИТАНЕ ДО ЦАРИГРАД

раги ми господине един ден ни разказа за своето пътуване до Цариград. Дали точно така е станало пътуването, или пък не е така, не зная, затуй аз ще разкажа историята както е, а читателят нека сам реши кое е истина и кое не в това забележително пътуване на Драги ми господине. Ето и неговият разказ, според както съм го запомнил:
        Аз нали имах стара страст към Ориента, ама все не остава време да тръгна да пътешествувам. Много пъти съм си мислел да ида и до божи гроб, със самия Али Баба да се срещна, с разбойниците, а така също и с прочутия Харун ал Рашид, но време не остава за такова голямо пътуване. Човек и по Индиите не е лошо да иде, по Индиите всичко е свещено -- и кравите, и маймуните, а дай-вече врабецът. По Индиите само човекът не с свещен, всичко останало е свещено. Та все се каня да пътешествувам, ама то от работа човек не може да си вдигне главата, драги ми господине!
        Един ден си викам: Я да отскоча аз поне до Цариград, Цариград също е Ориент, не е далече, а и лесно се стига до него, защото нищо друго не ти трябва освен само да питаш къде е пътят за Цариград. И се убедих, и сам го изпитах, че с питане може да се иде до Цариграда. Тогава зрееха слънчогледите, избрах си една хубава слънчогледова пита край пътя, седнах кръстато върху питата като турчин, чопля слънчогледови семки и чакам да се зададе някой, за да го питам накъде е пътят за Цариград.

        И се задава по някое време този, дето ми трябва, така и така, питам го аз, човекът ми обяснява като как може да се стигне до Цариград. Той си замина, а аз продължавам да чопля семе и чакам някой друг да се зададе, та да питам и него. Нямате си представа що народ, що нещо мина него ден по пътя и аз никого не пропуснах, без да го питам къде е пътят за Цариград. Който не знае, не знае, повдига само рамене, но който знае, ми обяснява надълго и нашироко. И тъй аз си седя кръстато върху слънчогледовата пита, чопля семе и полека-лека се доближавам до Цариград с питане.
        По едно време, драги ми господине, чувам голяма дунанма, че иде по пътя, зурли пищят, думкат тъпани и ухото ми и дайрета долавя. Танцьорки танцуват боси из прахта, подир тях идат въоръжени до зъби войници, подир войниците вървят носачи и носят нещо с носилка. Черни негри махат с ветрила да гонят мухите от носилката. Айде, айде, те ти я цялата дунанма приближава и спира точно пред мене. Зурлите продължаваха да пищят, тъпаните думкаха до възбог, дайретата и те бая шум произведоха, но от носилката дадоха знак и всичко изведнъж стихна.
        Щом настъпи тишина, викам си: Я да питам аз и тоя народ къде е пътят за Цариград, и питам, а от носилката се показва брадата глава с чалма. Ами че това е самият Цариград -- каза чалмата, -- а аз съм самият турски султан заедно с великия везир и с цялата свита. Той даде знак с ръка, зурлите писнаха, задумкаха тъпаните и дунанмата потегли по пътя и сума време се точеше народ, щото е голяма султанската свита. Кога тя се източи, се зададе великият везир, и той на носилка и с чалма, неговата дунанма, кажи-речи, колкото султанската беше голяма. Подир него други още се точеха, все цариградски работи, а аз гледам отвисоко дунанмата, седя кръстато като турчин върху своята слънчогледова пита и си мисля: Я гледай ти! Човек, като се запретне, драги ми господине, само с едно голо питане може да иде до Цариград и да види самия турски султан, че и великия везир може да види! Докато стигнеш дотам, иска много питане, затуй пък на връщане е съвсем лесно, защото да се върнеш от Цариград не се иска никакво питане.
        Чику разправя: Аз мислех, че турците нямат султан, а сега излиза, че имат султан, че и велик везир имат! Драги ми господине го поглежда малко недоволно. Ти какво си представляваш, драги ми господине -- му вика той, -- мигар може турчинът да живее без султан! Турчинът никак не може без султан! И да остане без султан, самият турчин ще си стане и султан, и велик везир и пак няма да падне по гръб!
        Като чу разказа на Драги ми господине, смрадовранката възкликна: Аз на твое място не бих се върнала, ами щях да продължа за божи гроб и за Индиите. Що не отиде барем до божи гроб, щеше да станеш хаджия? Само с едно отиване до Турну Магурели стана домнуле, а сега щеше да станеш и хаджия.
        Вярно -- сетихме се всички ние, -- требеше да идеш до божи гроб, от Цариград дотам не е кой знае колко далеко! Щеше да станеш хаджия, па и за племето ни щеше да е по-хубаво да има един Хаджи Домнуле Драги ми господине... Може да не е далече -- казва Драги ми господине, -- но то божи гроб не е Цариград, за да стигнеш до него само с едно голо питане!